Образо(у)ванието.

Comment Off 10 Views

Гордост е внукът да учи в университет. Голямо нещо е. Едно време бабите не са имали тези възможности да продължат образованието си след гимназията. Продължавали са само най-умните, най-добрите, връзкарчетата и тези, които са могли да си го позволят. Било е престиж. Каймака на обществото. Било е привилегия, дори гарант за последващи професионални успехи. Така съм чувал. И няма защо да се възгордяваме, когато бабите ни ни хвалят, че учим „висше“. Горките, ако просто бяха запознати какво се случва с образованието ни, едва ли щяха да се хвалят с внуците си студенти.

Не зная как е било вдействителност преди 20-30-40 години – качествено ли е било образованието, лесно, трудно. Не съм учил тогава, имам само ограничена информация, предоставена ми от родителите и бабите, които, да речем, са малко пристрастни – е, кой не е пристрастен, когато става въпрос за „преди време, когато бяхме по-млади“?

Но действителността се мени и сега да си студент е по-скоро „задължение“, а не цел. Днес неформалната дефиниция е: „студент – млад човек, който се напива през вечер в чалготеките, учи ден преди изпита, псува преподавателите и нехае за личностното си развитие; характерно при този индивид е парадирането с финансово състояние – телефони, дрехи и коли; отличителен белег – пише България с малка буква.“ Интересно, нали? Ако едно време е имало социална скала, по която студентите са се оценявали спрямо знания, умения, качества и воля, сега „най-вървежни“ са скъпо облечените, парти-гайс, хора на простотията и невежеството. Хайде, докажете, че не е така, радетели на българското псевдообразование! Ако има изключения те са един на петдесет. Едва ли можем да говорим за качество при такова съотношение на реално загрижените за себе си, към онези, които живеят ден за ден, пиянска вечер след пиянска вечер.

Но проблемът е двустранен и може да се характеризира с вертикален характер. С други думи казано – не сме виновни само ние, „бедните“ студенти. За наше облекчение си имаме оправдание. Държавата, преподавателите, системата въобще. Но оправдание с основание. Аз гледам да избягвам публичните оплаквания, но проблемът наистина е двулицев – нищо не се прави за това образование и това е неоспорим факт, който все повече разваля обществото ни. Нали училището е мътилник на умове, знаещи и можещи хора? А какво се получава всъщност? Излизат индивиди по горната дефиниция. Фал!

Образованието ни страда и това се вижда от всички (с изключение на бабите, както казахме). Нека не говоря празни приказки, ами се насоча към проблема. Всъщност какъв е той?

Ще Ви предложа няколко примера от моята неголяма университетска практика (не се заблуждавайте, за 1 година имам завидна доза потресаващи примери за порочни практики и непрофесионално отношение към нас-студентите), за да си направите сами изводите.

Зимна сесия. История на икономическите теории. 2 въпроса – 14 групи (кому е нужно)! 5 квестора. Резултати – потресаващи. Хора писали по 10 реда, отговорили само на единия въпрос – 4-ки. Хора, писали по 2 страници и отговорили на 2-та въпроса – 2-ки и 3-ки. Да, количеството на писанията не е определящо, но личи от километри в случая пристрастното оценяване.

Друг пример. Електронен изпит по микроикономикс. Един смешен опит на университета да бъде „по-модерен“. 93% от потока скъсани. Нещо гнило? Или просто всички са тъпички.

И един въпрос – как е възможно нормален човек да провери 130 работи (макар и тест от 30 въпроса) за един час? И как е възможно хора с едни и същи отговори (1:1) да имат различни оценки.

И пак – хора, които идват на сесия, без да са стъпвали на лекция, упражнение (нямам представа как са получавали заверка) изкарват 3-ки без проблем на изпитите. Говорим за хора, които не са си виждали преподавателите.

И ето ни, втория семестър, преподавателите ни дават „БОНУС-ПРЕДЛОЖЕНИЕ“ – да направим презентация, която ще повиши оценката с една единица. Цитирам по памет: „Това се прави с цел да Ви мотивирам, да проявите инициатива и да обработите материала по-качествено, проявявайки интерес“. За каква мотивация говорим, драги, да Ви четем учебниците с правописни, стилистични, пунктуационни грешки (струващи страхотни суми), от които вместо да разберем повече, се оплитаме безумно. Мотивация? Не, мерси.

След излиянията ми (извинявам се, ако са подразнили някого, но това са нагледни примери от милата ни родина), искам да предложа нещо, което едва ли някой от високопоставените ще чуе, но споделянето би облекчило отчаянието ми. Става въпрос за онази мотивация, за която говореше „госпожата“ в горния цитат. Не долнопробната соц. мотивация – „работете за да успеете да си вземете изпитите“ – ами една мотивация, каквато едва ли някой от преподавателите си е помислял, пък и защо, след като можем и по лесния начин с едно контролно и „следващия, моля“. Та…става въпрос за промяна в мисленето. Промяна в отношението, под мотото „да забравим шибания соц.„. В какво се състои тази промяна? Тя не е нещо специално, не се изискват разходи, нито техника (между другото практиката „повече техника за по-модерно образование“ е просто комична, според мен), ами малко м и с л е н е.

Предлагам следното. Да се възприеме модел на мотивация, който да внушава – „Ти работиш за себе си, не за изпита“. Никой не може да ме убеди, че с днешното образо(у)вание аз работя за моя успех. Учебници, преподаватели, проектори, зали, отношение към студентите – сега всичко е направено „да се отбие номера“, ‘дет’ се дика. Смело заявявам – това, което учим, няма приложение! Но защо, по дяволите, никой не иска да го разбере? Сам си отговарям – едва ли на някой, който си живее добре „на върха“ сега му пука толкова много за онези в село Студентски град, ‘дето някой ден ще го заместят. Крайно време е, мотивацията да не е оценка, ами съдържание, което да бъде полезно за нас. Крайно време е, мотивацията, да бъде доброто отношение от преподавателя, предоставяйки възможност не за „една презентация тука“, ами за свобода и качествени, сигурни знания. Дори когато мине да ме поздрави, да ме заговори, да ме пита как съм, да ме запомни. Ей такива неща, да видя, че някой наистина ми помага да успея. Да усетя, че срещу мен има хора, а не преподаватели.

Другото – учебници по 400 страници. Спрете, хора! Омръзна ми да чета „изтънчени“ изрази и термини на професорски, „висок стил“. Искам да разбирам това, което чета. Тенденцията, професорите да изразяват комплексите си (доста видно) в учебното съдържание, трябва да БЪДЕ ПРЕКРАТЕНА, защото бъдеще едва ли ще има, ако това продължи.
Образование, което помага…или по-скоро образувание, което пречи?

Може би заредих статията с прекалено песимистично мислене, но реланостите говорят, а студентската реалност направо си плаче.

Нека видим как мислят хората на запад. Предоставям на вниманието ви един семинар на Камерън Херолд. Той предлага да възпитаваме децата си в духа на предприемаческото мислене. И тук става въпрос не само за родителите – училищата, университетите – средата около тези млади хора трябва да се промени и да бъдат накарани да творят и градят чрез знанията си, както за себе си, така и за хората около тях.

Изгледайте клипчето. А сега как Ви звучи мотивацията „една единица от оценката бонус“. Противно ми е. Подигравка. Съжалявам за песимизма. Надявам се все някога нещо да повлияе на обстановката и нещата да придобият по-нормален вид, че някой ден с гордост да кажа „внукът ми е студент“. Едва ли…

In : Друго

About the author